`По-различен ли!? Не се препоръчва`

Преди известно време попаднах на една книга-изповед. „По-различен ли!? Не се препоръчва”. Нейният автор е Тодор Пейчев. Книгата е издадена от софийското издателство „Делакорт” през 2007 година. Но с какво е по-различна от другите? Това е една смела публикация, разбулваща тайните на един хомосексуалист, книга разказваща за тежката съдба на различните и препятствията, с които ги сблъсква животът. За това, колко трудно е да си истински и индивидуален. Авторът има претенции, че това е една от първите гей-книги в България – разбиваща на пух и прах моралните устои на обществото. И само като си представя, че историята, излята на тези страници е по истински случай и настръхвам!

Запитвали ли сте се някога какво е любовта и докъде може да ни отведе тя? Избрах да ви разкажа за този млад човек на име Тодор и неговата толкова необикновена и толкова човешка история. За една изповед за болката, страданието, сълзите, смъртта, за бягството от действителността, чрез алкохол, психотропни и два опита за самоубийство. И всичко това, защото той е различен, непримирим, освободен от предразсъдъци, същевременно с една крехка и чиста душевност попаднала под ударите на така суровия ни и безмилостен свят. Човек, който може да си позволи да бъде себе си, истински, дори с цената на живота си. Тодор не крие зад маска своята хомосексуалност, бих казал просто защитава правото си да живее като всички останали.

Тодор Пейчев е роден в София на 18 ноември 1972 година. Шест години играе в самодейна куклена трупа към Профсъюзен дом на културата „Искър“ – гр. София, под ръководството на Стефанка Такева. Завършва 23-то ЕСПУ „Фредерик Жолио-Кюри“, а по-късно и двугодишна професионална специализация по киноизкуство към Школата по аудио-визуални изкуства „Славал - 7“ в София, под ръководството на Слав Едрев. Там изучава: операторство за кино и телевизия, режисура, актьорско майсторство за драматичен театър, журналистика и масови комуникации, сценаристика и сценография.

Тодор израства в много бедно семейство сред скандали, побоища, пиянството на баща си. С голяма доза омраза той споделя за него: „Заплашваше ни, че ще ни хвърли от прозореца, а се е случвало, когато е мъртвопиян, да ни качи насила в автомобила, след което караше като луд, заплашвайки ни, че ще се ударим някъде, за да загинем всички.”

Първия сексуален контакт на Тодор с момче, е когато е в 4-ти клас, каквото и да означава това. На 13 години Тодор забелязва, че се заглежда по момчета и мъже и със сигурност знае, че не е като другите нормални момчета.

„Защо съм различен от останалите хора и никога не намирам вътрешно спокойствие?” е въпросът, който много често изплува в съзнанието на Тодор.

Все още обаче се страхува да признае на себе си и околния свят за своята сексуалност. След казармата и няколкото опита за връзка с мъж вече: „Деветнадесетгодишен, знаех какво искам – връзка с момче или мъж, крайно време бе да не потискам влеченията си и да не бягам от себе си.” - разказва Тодор. Впуснал се в отчаяно търсене на човека до себе си, той се отдава на безразборни връзки с мъже и момчета, бурен сексуален живот, който обаче не може да утеши стенещото му самотно сърце.

Не след дълго, 22-годишен, среща голямата любов на живота си. От написаното в книгата ми става ясно защо хората сравняват любовта с лудостта. Всяка клетка и клетчица в тялото на Тодор е пропита с любов, всеки негов дъх шепне за любов, светът за него не съществува и всяка негова мисъл е потопена в дебрите на любовта. Съвсем скоро, обаче, всичко....свършва и Алексей го напуска.

„Любовта ми към него беше толкова силна, че всичките ми сетива бяха обсебени. Желаех да бъда с Алексей непрекъснато и ненаситно..... Бях зависим от него, както болният от морфина....Осъзнавах, че без него не можех да живея и един миг”, споделя в своята изповед авторът. След раздялата си с него той започва да мисли за смъртта. „Реших, че ще сложа край на живота си.” Смъртта за Тодор се явява последен зов за любов или за помощ на една осъдена душа. Без Алексей Тодор е вече мъртъв и връщане назад няма - „.....взех опаковките с лексотан и диазепам, извадих ги от тях, бяха около сто и петдесет на брой, сложих ги в чаша и подпомогнат и с вода ги изгълтах набързо.”

Два опита за самоубийство, безчувственост, болници, кръв, смърт, наркомани и психичноболни, миризма на трупове, системи, игли, въжета и колани, непоносими болки, Ад са едни от малкото неща, с които Тодор се сблъсква докато надживее тази раздяла и се отърси от тези спомени, оставили след себе си дълбока рана, която според мен ще тлее у Тодор докато е жив.

Понякога любовта е красива двойница на смъртта, нежно ни оковава в оковите си, от които трудно можем да се измъкнем.

Много от вас след този разказ ще си кажат: „А, поредният луд гей”. Само искам да ви напомня, както стана въпрос в началото на тази статия, тя е разказ за толкова необикновена, но и толкова човешка история. А ние, хетеросексуалните, също се влюбваме, нали?